Свикнал си да мислиш, че около теб са „другите“ – отделни, чужди, самостоятелни. Но истината е, че никога не е имало „други“. Всичко, което наричаш „среща“, е моментът, в който твоят собствен фрагмент излиза, за да заяви себе си най-накрая.
Гледаш в очите на човека и си мислиш: „Харесвам го.“ Всъщност това е твоята собствена разсеяна нежност, която чука на вратата ти.
Бесен си и не можеш да понасяш някого. Това е твоята разпиляна сила, която някога си отхвърлил, защото си се страхувал от мащаба й.
Боготвориш някого. Това е твоят собствен звезден аспект, който все още не е влязъл в плътта ти.
Другите не съществуват. Съществува само твоята разпръсната геометрия. Тя ходи по улиците с маски, дразни те, кара те да се влюбваш, предава те, вдъхновява те. Всичко това, за да спреш да гледаш навън и да започнеш да събираш вътре в себе си.
И когато изведнъж го видиш – наистина – светът престава да бъде театър. Лицата на другите хора изчезват. Всеки, който застане пред теб, се превръща в огледало: „това съм аз. това също съм аз. и това съм аз.“
И в този момент разбираш: никога не си срещал хора. Срещал си само своите форми, които са чакали да ги върнеш към цялото.
И тогава започва истинската магия. Спираш да се вкопчваш, да изискваш, да осъждаш. Събираш. Събираш се отново в единна структура.
И един ден настъпва тишина: няма никой друг. Всичко си ти.
Мария Шуляковска
La stella dell'est 