Да, наистина е така – ние сами създаваме всичко в своя живот. И приятните емоции, и болката, и предизвикателствата. Знам, че не е лесно да се приеме тази мисъл. Мозъкът веднага започва да се съпротивлява и нашепва:
„Как е възможно? Аз никога не бих си причинил тази болка, тази изневяра, това предателство…“
Истината е, че задачата на нашия мозък е да ни предпазва. Но той го прави, използвайки единствено информацията, която вече е срещал – опитите, които сме натрупали, и моделите, които сме му подали, често повлияни от обществото и околния свят. А дали тази информация е вярна? Мозъкът не прави този анализ. Той просто я приема за истина.
И когато поискаме да направим промяна – да излезем от стар навик, да предприемем ново действие, да тръгнем по непознат път – мозъкът ни започва да ни спира. За него неизвестното винаги изглежда като заплаха. Той не знае как да ни защити там и за по-сигурно ни убеждава да стоим на място.
Но ние, които сме тръгнали по пътя на развитието, знаем: растеж има само когато се отворим към нова информация, нови преживявания, нови хоризонти. Всеки ден, в който учим и опознаваме, ние се разширяваме. А когато веднъж осъзнаеш, че си нещо много по-голямо от общоприетото, че човешките същества са далеч по-могъщи, отколкото някога са ни карали да вярваме – от този момент нататък вече не можеш да бъдеш същият.
В теб остава копнежът по знание. И колкото повече разширяваш своето съзнание, толкова по-ясно разбираш: не мозъкът трябва да ръководи живота ти, а душата ти – онази по-дълбока същност, която знае защо си дошъл тук, на Земята.
Живеем в епоха на технологии и информация. Всичко е достъпно за онзи, който иска да знае. И въпреки това мнозина избират лесния път – да не поемат отговорност. На съзнателно или несъзнателно ниво те отричат доказателствата, че ние сме сътворци. Но все повече хора започват да се пробуждат, да осъзнават силата си и да пресъздават живота си по нов начин.
Замислете се: самата наука твърди, че ние познаваме само около 4% от реалността. А останалите 96%? Как можем да твърдим, че нещо „не съществува“, след като дори не го познаваме? Не е ли това наивно и детско? Защо отхвърляме нещо, което никога не сме опитали? Когато бяхме деца, ни казваха: „Опитай, за да разбереш дали ти харесва.“
Моето наблюдение е, че много хора упорито отказват да допуснат различна гледна точка. Те вярват само в онова, което могат да пипнат и видят. Но това не е защото „няма нищо отвъд“, а защото предпочитат да останат в зоната си на комфорт. Там се чувстват защитени, макар и да живеят като безпомощни жертви. Така е по-лесно – вместо да поемат отговорност и да променят съдбата си.
А вие – от кои хора сте?
От тези, които искат да останат в 3D – жертви на обстоятелствата, наблюдатели на собствения си живот?
Или от онези, които вече са на стартовата площадка на 4D, готови да направят крачка в света на чудесата – в пространството на 5D?
Това е пространството на осъзнатото творение. Пространството на разширяването и силата. Пространството, в което ти сам пишеш сценария на живота си – такъв, какъвто искаш да го изживееш. Не като безмълвен наблюдател, а като съзнателен участник.
La stella dell'est 