СЪНЯ НА ПЛАНЕТАТА

В съня на планетата е нормално хората да страдат, да живеят в страх и да създават емоционални драми. Външният сън не е приятен сън; това е сън, изпълнен с жестокост, страх, войни и несправедливост. Индиви­дуалните сънища на хората се различават, но като цяло са предимно кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, защото го управлява страхът. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, наркомании, насилие по улиците и огромна несправедливост. Макар да съществува в различна степен в различните държави, страхът контролира външния сън.

Ако сравним съня на човешкото общество с описани­ето на ада във всички световни религии, откриваме, че са абсолютно еднакви. Религиите рисуват ада като мяс­то на наказание, място на страх, болка и страдание, място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от —произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв, ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън. Живеем в адски сън.

Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим, каквото са ни казали да правим, ще отидем в ада. Не е вярно! Ние вече сме в ада, включително и оне­зи, които ни заплашват. Никой не може да изпрати някого в ада, защото вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако го поз­волим.

Всеки човек си има свой собствен индивидуален сън и също като колективния сън, той често се управлява от страха. Учим се да сънуваме ада в собствения си живот, в индивидуалния си сън. Разбира се, тези страхове се проявяват по различни начини при всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, завист и дру­ги негативни емоции. Индивидуалният ни сън може да се превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх. Но не е необходимо да сънуваме кошма­ри. Можем да се насладим на приятен сън.

Цялото човечество търси истина, справедливост и красота. Обречени сме вечно да търсим истината, за­щото вярваме само в складираните в умовете ни лъжи. Търсим справедливост, защото в системата ни от вяр­вания няма справедливост. Търсим красота, защото, не­зависимо колко красив е човекът, ние не вярваме, че той притежава красота. И продължаваме да търсим и да търсим, когато всичко е вече вътре в нас. Няма ис­тина, която да открием. Тя е навсякъде около нас, но поради складираните в умовете ни споразумения и убеждения сме неспособни да я видим.

Не виждаме истината, защото сме слепи. Заслепяват ни всички онези фалшиви убеждения в нашите умове. Изпитваме необходимост да бъдем прави и да изкараме другите криви. Доверяваме се на онова, в което вярваме, и нашите убеждения ни обричат на страдание. Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си. Живеем в мъгла, която дори не е ре­ална. Тази мъгла е сън, собственият ви сън за живота -убежденията ви, всичките ви представи за вашата същ­ност, всичките ви споразумения с другите, със себе си и дори с Бог.

Целият ви ум е мъгла, която толтеките наричат митоте. Умът ви е сън, в който хиляди хора говорят едновременно и никой никого не разбира. Това е състоянието на човешкия ум – едно голямо митоте и зара­ди това голямо митоте не можете да видите истинската си същност. В Индия митоте наричат майя, ко­ето означава илюзия. Това е представата на личност­та за „Аз съм”. Всичко, което вярвате за себе си и за света, всичките представи и програми в ума ви, са митоте. Не можем да видим кои сме всъщност; не можем да осъзнаем, че не сме свободни. — Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият страх на човека. Смъртта не е най-страшното за нас; най-големият ни страх е да поемем риска да бъдем живи – риска да бъдем живи и да из­разяваме истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да жи­веем, опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите. Научили сме се да живеем според представите на други хора от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за някой друг.

В процеса на опитомяване формираме представа­та си за съвършенство, за да се опитаме да бъдем достатъчно добри. Представяме си какви трябва да бъдем, за да ни приемат всички. Упорито се стараем да угодим на хората, които ни обичат – на мама и татко, на по-големите братя и сестри, на свещени­ците и на учителите. Опитвайки се да бъдем доста­тъчно добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не отговаряме на тази престава. Никога няма да бъдем съвършени от тази гледна точка. Никога!

Тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си. Равнището на самоотхвърляне зависи от това колко добре са успели възрастните да разрушат наша­та цялостност. След опитомяването вече не става въпрос за това дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно добри за себе си, защото не отговаряме на собствената си представа за съвършенство. Не можем да си простим, че не сме онова, което же­лаем да бъдем, или по-скоро онова, което вярваме, че трябва да бъдем. Не можем да си простим, че не сме сьвършени.

Знаем, че не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем, и затова се чувстваме фалшиви, разочаровани и безчестни. Опитваме се да се скрием и играем роля. В резултат се чувстваме неавтентични и носим социал­ни маски, за да попречим да другите да го забележат. Ужасно се боим да не би някой да забележи, че не сме онова, на което се правим. Преценяваме и другите съг­ласно представата си за съвършенство и, съвсем естес­твено, те също не отговарят на очакванията ни.

Унижаваме се само за да угодим на околните. Дори вредим на физическите си тела само и само да бъдем приети от другите. Виждаме младежи, които взимат наркотици, за да не бъдат отхвърлени от връстници­те си. Те не разбират, че проблемът е в собственото им самоотхвърляне. Отхвърлят себе си, защото не са онова, на което се правят. Искат да бъдат някакви, но не са, и затова се срамуват и се чувстват виновни. Хо­рата непрестанно се самонаказват, защото не са онова, което вярват, че трябва да бъдат. Самоизмъчват се и предизвикват и другите да ги измъчват.

Но никой не ни измъчва така, както се измъчваме са­мите ние и именно Съдникът, жертвата и системата от вярвания ни принуждават да го правим. Да, има хора, които казват, че съпругът, съпругата, майка им или баща им ги е малтретирал, но вие знаете, че ние малтретираме себе си много повече. Вътрешният ни съ­дия е най-лошият от всички съдии. Ако направим греш­ка пред хората, опитваме се да я отречем и прикрием. Но щом останем сами, Съдникът се изправя в цялата си сила, чувството за вина става нетърпимо и ние се чув­стваме ужасно глупави, лоши или жалки.

Никой в живота ви не ви е унижавал повече, откол­кото сте се унижавали сами. И границата на самоунижението ви е точно границата на унижението, което ще търпите от някой друг. Ако някой ви унижава малко по­вече, отколкото се унижавате сами, вероятно ще го на­пуснете. Но ако ви унижава малко по-малко, отколкото се унижавате сами, вероятно ще продължите връзката и ще търпите до безкрай.

Ако стигате до крайности в самоунижението, може дори да търпите някой, който ви бие, оскърбява и се държи с вас като с отрепка. Защо? Защото вътрешно си казвате: „Аз го заслужавам. Този човек ми прави услу­га като е с мен. Не заслужавам любов и уважение. Не съм достатъчно добър”.

Имаме нужда да бъдем приемани и обичани от други­те, но не можем да приемем и обичаме себе си. Колкото по-голяма е любовта ни към самите нас, толкова по-мал­ко ще се самоизмъчваме. Самоизмъчването идва от самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето – от предста­вата ни за съвършенството и непостижимостта на този идеал. Представата ни за съвършенство е причина и да се самоотхвърляме и да не приемаме и себе си, и другите такива, каквито са.

(Откъс от книгата на Дон Мигел Руис за толтеките)