Страданието ни учи да растем

Пробуждането не е пътуване за хора със слаби сърца.
Ще станеш смирен.
О, да.
Поставен на колене.
Много, много пъти.

Това, което си мислеше, че знаеш, понякога ще се разтвори в нищото.
Най-брилянтните ти прозрения, изумителната ти експертиза, работата на живота ти, всичко това може да се срине на земята.

Понякога без предупреждение.
Ще бъдеш накаран да започнеш от начало, и отново, и отново.
И отново.
(Казах ли ти, че това не е път за хора със слаби сърца?)

О, да, със сигурност ще се докоснеш до блаженството и радостта от съществуването!

Ще се смееш на простотата на нещата, в някои дни, разбира се!

Но също така ще трябва да се изправиш срещу най-дълбоките си страхове, да се изправиш пред тъмнината и нощта вътре в теб, да отидеш на местата, където обитават неполучилите любов същества.
Ще влезеш в джобовете на скръбта, за които никога не си знаел, че са там.
Ще изплачеш милиард сълзи за изгубените и изоставени деца, отвътре и отвън.
Ще се гневиш на небето, на родителите си, на всички учители, които са те провалили, на лъжите, с които си бил захранен, на онези, които никога не са се появявали, когато най-много са ти били необходими.
Ще трепериш от страх в някои дни.

В някои дни земята ще се отваря и ще те поглъща и ще те изплюва.

Понякога ще си мислиш, че си стигнал до края на пътя и тогава ще се озоваваш в проклетото начало.
Понякога ще ти се прииска да се откажеш.
Понякога ще чувстваш, че изобщо не сте постигнал напредък.
Понякога ще проклинаш деня, в който си започнал това пътуване.

Но ти се лекуваш.
Да, правиш го.

Ти размразяваш, пренаписваш милиарди години карма.
Приучването ти основано на страха се стопява и ти срещаш живота в сурово състояние.
Връщаш се към природата, към градината, към дивата природа, където си бил заченат.

Не винаги е лесно.
Не винаги е спокойно.
Не винаги е духовността, която са ти продали.
Не винаги е любов и светлина, и радост, и позитивност, и чисто необезпокоявано осъзнаване.
(Това са само мечти за уплашени деца.)

Не, това е автентично пробуждане.
Сега си войн на реалността, уморен от глупостите и фалшивите обещания, плачещ и гневящ се и смеещ се, за да влезеш в ужасната, прекрасна цялостност, каквато си.

Всички твои стари мечти са се сгромолясали, но ти не си.
Гласовете на страх и срам и съмнение може да са все още с теб, но сега си по-голям от тях.

Имаш дни, в които се чувстваш малък, да, но имаш и дни, в които можеш да задържиш цялата проклета Вселена върху дланта си.
Полудял си, за да станеш нормален, пречупил си се, за да бъдеш цялостен, заменил си старата сигурност за приключенския живот и си се отказал от тъжните стари догми заради тръпката да не знаеш.
Намираш безопасност в най-тъмните места, и красота в най-самотните места, и любов на местата, в които си смятал, че са били изоставени от любовта.
Никога не си изоставен от живота, приятелю, защото ти си живота и дори когато паднеш на земята, си напълно подкрепен от непознаваеми сили.
И какво от това.

И какво от това!
Падаш!
Натъртваш се.
Известно време се чувстваш засрамен. Оплакваш старата мечта.

И какво от това!
Извикваш очакването и се обръщаш към реалността и тя никога, никога, не е толкова лоша, колкото си се страхувал.
Повдигаш се, изтупваш се от праха, връщаш се на пътя и продължаваш да вървиш.
Никога не си напускал пътя, ако трябва да бъдем честни.
Защото пътя никога не е напускал … теб.
Защото пътят се оформя под самите ти крака, във всяко Сега, с всяка стъпка, която правиш или не правиш, радвайки се на твоето уникално пътуване, отпразнувайки себе си точно такъв, какъвто си днес, прекланяйки се на твоите неуспехи, както и на твоите победи.

И така, започни наново, приятелю.
Започни отначало.
И продължавай да вървиш.

Джеф Фостър