
Една стара притча разказва за студент, който влязъл в спор с професора си по философия. Професорът твърдял, че Бог не съществува, защото никой не Го е виждал, чувал или докосвал.
„Науката признава само това, което може да се докаже емпирично“ – казал той.
Студентът мълчал известно време, после тихо попитал:
– Сър, съществува ли студ?
– Разбира се – отвърнал професорът.
– Не, студът не съществува. Това е просто липса на топлина. Ние измерваме енергията, а когато няма енергия, наричаме го студ.
Аудиторията притихнала.
– А тъмнината? – продължил студентът. – И тя не съществува. Тъмнината е отсъствие на светлина. Не можем да я направим „по-тъмна“.
След кратка пауза младежът казал:
– Проблемът във Вашето разсъждение, сър, е двойствеността. Вие наричате злото противоположност на доброто, смъртта – обратното на живота. Но злото е просто липса на добро, както мракът е липса на светлина. Смъртта е липса на живот, а не негова противоположност. Професорът се усмихнал.
– А вие вярвате в Бог, без доказателство?
– Да, сър – казал студентът. – И вие вярвате, че имате мозък, макар никой от нас да не го е виждал. Ние вярваме, защото съществуването не се доказва само с очи и уши.
Аудиторията избухнала в тишина, а после в аплодисменти. Историята се приписва често на младия Алберт Айнщайн, но тя е просто красива притча. Не е доказан факт, а символичен диалог между разума и вярата. Истинското ѝ послание е, че вярата не противоречи на знанието – тя осветява онова, което науката все още не може да измери.
