„Вярност към себе си или принадлежност към групата“

Правени са многократно изключително прости социално-психологически експерименти. Толкова прости, че дори изглеждат наивни.

Събират група хора в една зала под претекст, че ще участват в тестове за възприятие. Начертават на дъската две линии – едната обективно по-дълга от другата. След това започват да питат участниците подред коя линия е по-дългата.

Четиридесет и девет от участниците са предварително инструктирани да дават умишлено грешен отговор – да твърдят, че по-късата линия е по-дълга. Само един човек не знае това. Той е „реалният“ обект на наблюдение.

Когато редът стигне до него, той вече е чул достатъчно уверени, единодушни отговори, които противоречат на собственото му възприятие. И тук се случва нещо изключително показателно.

В голям процент от случаите човекът се отказва от очевидното.
Или започва да се съмнява в собствените си очи.
Или – дори без да им повярва – предпочита да не противоречи на групата и да даде същия грешен отговор.

Това не е глупост.
Не е слаб интелект.
Не е липса на логика.

Това е първичен страх от изключване.

Човешката психика е еволюционно програмирана така, че социалното изключване се преживява като заплаха за оцеляването. В миналото да бъдеш извън групата е означавало реална опасност. Този механизъм не е изчезнал. Той е вграден дълбоко в нервната система.

Затова в момент на избор между:
– вярност към собственото възприятие
– и принадлежност към групата

много хора избират второто.

Не защото не виждат истината.
А защото цената да я кажат е твърде висока.

Това, което прави тези експерименти особено важни, е не самият тест, а изводът, който можем да направим за ежедневието.

В реалния живот не става дума за линии на дъската.
Става дума за ценности, истини, морал, реалност.

И разликата е една, но съществена:
в ежедневието мнозинството вече искрено вярва, че грешната линия е правилната.

Не защото е истина.
А защото така са се нагодили.

Лъжата става „нормална“, когато те приобщава.
Абсурдът става „разумен“, когато е споделен.
Самоизмамата става „мъдрост“, когато е колективна.

И тогава човекът, който отказва да се съгласи, започва да изглежда проблемен.
Неудобен.
„Странен“.
Аутсайдер.

Парадоксът е, че именно това е последният сигурен знак, че човекът все още е жив психически.
Че възприятието му не е напълно колонизирано.
Че вътрешният му компас още работи.

Да бъдеш аутсайдер в такава система не е дефект.
То е симптом на запазена реалност.

И точно затова цената е висока.