Един човек се събудил късно една сутрин.
Бил се успал, не чул алармата и скочил от леглото паникьосан. Облякъл се набързо, излязъл от дома си и хукнал към спирката. Разбира се — изпуснал автобуса.
Започнал да се ядосва.
„Господи, защо точно на мен? Защо днес всичко трябва да се обърка?“
Накрая успял да стигне до работа, но вече закъснявал. После попаднал в огромно задръстване. Когато най-после се добрал до офиса, разбрал, че е закъснял и за важно събрание.
Целият му ден бил изпълнен с малки и големи неприятности.
Вечерта, изморен и разочарован, той се обърнал към Бога:
„Господи, защо ми причини всичко това? Защо нищо не ми вървеше днес? Защо трябваше да се успя, да изпусна автобуса, да попадна в задръстване, да закъснея за работа и накрая да пропусна и събранието? Нима не можеше поне един ден да бъде нормален?“
Бог го изслушал спокойно.
И тогава му казал:
„Помниш ли, че тази сутрин не чу алармата си?
Аз позволих да не я чуеш.
Ако беше станал навреме и беше тръгнал в обичайния си час, щеше да попаднеш точно на онова място, по което преминаваше един камион. Малко след това там стана тежка катастрофа.
Ти мислеше, че си се успал.
Аз те предпазих.
Помниш ли автобуса, който изпусна?
Ти се ядоса, че закъсня.
Но ако беше се качил на него, щеше да бъдеш точно в автобуса, който малко по-късно претърпя инцидент.
Ти мислеше, че си изпуснал автобуса.
Аз те предпазих.
Помниш ли задръстването?
Докато стоеше в него и се ядосваше, че губиш време, на няколко километра пред теб се случи нещо, което щеше да те постави в опасност, ако беше пристигнал там по-рано.
Ти мислеше, че задръстването ти пречи.
Аз те забавих, за да те предпазя.
А помниш ли събранието, за което толкова се ядосваше, че си закъснял?
Ти виждаше само това, че си пропуснал нещо важно.
Но не знаеше, че точно по същото време човек, с когото щеше да разговаряш там, щеше да ти причини голяма неприятност и да те въвлече в нещо, от което трудно щеше да се измъкнеш.
Ти мислеше, че си изпуснал възможност.
Аз те предпазих от последиците ѝ.
И така, през целия ден ти виждаше само затворени врати.
Аз виждах опасностите зад тях.
Ти виждаше закъснения.
Аз виждах точния момент, в който трябваше да бъдеш на друго място.
Ти виждаше препятствия.
Аз виждах пътя, от който те отклонявах.
Ти нарече този ден „лош късмет“.
Аз го нарекох „закрила“.“
Човекът замълчал.
За първи път разбрал нещо, което често забравяме:
Не всяко забавяне е пречка.
Не всяка затворена врата е загуба.
Не всяко „не“ е отказ.
И не всяко нещо, което се обърква според нашия план, е нещо лошо.
Понякога виждаме само един малък фрагмент от историята.
Бог вижда цялата картина.
Затова, когато нещо не стане така, както си го представял, не бързай да казваш:
„Защо, Господи?“
Може би един ден ще разбереш, че онова, за което си се ядосвал най-много, всъщност е било нещото, което те е спасило.
Понякога това, което приемаме като лош късмет, е начинът, по който Бог ни пази от нещо, което никога няма да узнаем.
И може би затова понякога трябва просто да се доверим.
Дори когато не разбираме.
Особено тогава.
