Преди много години, когато бях още дете, прочетох едно малко разказче, което по някакъв начин остана в мен.
В него едно дете наблюдаваше как се сменят сезоните и всеки път, когато идваше новият, беше абсолютно сигурно, че именно той е най-хубавият.
Когато идваше пролетта, детето възкликваше:
„Сигурен съм, че това е най-хубавият сезон! Всичко се събужда. Цветята разцъфват, природата отново оживява, пчеличките започват да жужат, а птиците се връщат и изпълват въздуха с песента си. Навсякъде има живот!“
После идваше лятото.
„Не! Сега вече съм сигурен — това е най-хубавият сезон! Започва ваканцията, мога да играя цял ден с приятелите си, да ходя на море, да тичам, да се забавлявам. Дърветата са отрупани с плодове и природата ни дава всичко, което можем да си пожелаем.“
След това идваше есента.
И детето отново се удивляваше:
„А, ето! Това със сигурност е най-хубавият сезон! Погледнете дърветата — всяко едно се е превърнало в цвете и е облякло най-прекрасните си цветове. Започва училището, отново се срещам с приятелите си, преминавам в по-горен клас и разбирам, че съм пораснал още малко.“
А после идваше зимата.
„Сигурен съм, че това е най-хубавият сезон! Вали сняг, правим снежни човеци, пързаляме се и играем навън. А вечер се прибираме вкъщи, събираме се всички около топлината на огъня и си разказваме как е минал денят. Идват Коледа и Нова година — празници, в които цялото семейство отново е заедно.“
И така, за всеки сезон детето беше сигурно, че точно той е най-хубавият.
Днес, вече като възрастен човек, аз все още не мога да определя кой е моят любим сезон.
И може би вече разбирам защо.
Защото вярвам, че всеки сезон идва с подарък.
Всеки цикъл в природата идва, за да ни помогне да освободим нещо старо и да направим място за нещо ново.
Понякога дори започваме да се уморяваме от един сезон. Както това лято, което беше толкова дълго и горещо. В един момент всички започнахме да мечтаем за малко прохлада, за свеж въздух, за промяна.
И колко е красиво, че имаме тази промяна.
Че нищо не остава завинаги едно и също.
Пролетта ни учи да се събудим.
Лятото ни учи да живеем, да растем и да се радваме на плодовете.
Есента ни учи да узряваме и да се прибираме навътре в себе си.
А зимата ни учи на покой, тишина и съхраняване на топлината.
Погледнете един плод.
Той започва като малко зрънце. Появява се, расте, уголемява се, изпълва се със сок и постепенно узрява. А когато достигне своята зрялост, идва моментът да бъде откъснат, изяден, да завърши своя цикъл.
Но това не е краят.
В него вече е скрито следващото начало.
И природата отново се прибира навътре в себе си.
Точно сега, когато есента започва да идва, може би и ние можем да си позволим това.
Да забавим.
Да се приберем малко по-навътре в себе си.
Да оставим външния свят да стане по-тих, по-хладен и по-тъмен, без да се страхуваме от това.
Защото тъмнината не винаги е нещо лошо.
Понякога тя просто ни напомня да запалим своята собствена светлина.
Когато навън стане по-студено, да потърсим топлината вътре в себе си.
Когато природата се свива, да си позволим и ние да се приберем.
Да съберем сили.
Да оставим старото да си отиде.
И тихо да подготвим място за следващото начало.
Може би точно затова не мога да избера един-единствен любим сезон.
Защото вече виждам, че не ни е нужен само един сезон. Нужни са ни всички.
Всеки идва в точния момент.
Всеки ни носи нещо.
Всеки отнема нещо.
И всеки ни подготвя за следващия.
🍂 А вие? Имате ли любим сезон?
Или, като онова дете, намирате нещо красиво във всеки един от тях?
Ще ми бъде интересно да разбера. ❤️
